Духа североизточен вятър, цветът на дърветата мръзне от студ, улиците са пусти. Градът e призрачно пуст. Сякаш всички сме застанали пред пещерата на неизвестността и очакваме плахо отстрани да видим възкръсналото лице на погребаното си щастие. Искаме слънце, искаме лято, свобода, с която да литнем в един друг, по-различен свят. Мисля, че по-скоро имаме нужда от надежда, от мъдрост, от вълнение и реални чудеса, които да ни мотивират. Всичко това е само усещане за нещо приятно, но дали в тези трудни моменти на криза сме на ясно какво точно имаме и какво е това, от което се нуждаем в новата ситуация на социална изолация. Сякаш високата скорост на големите ни амбиции ни направи затворници на собствените ни представи за лукс. Сега най-после можем да си отдъхнем в крепостите, които сами си създадохме, за да се чувстваме щастливи в материалния свят на преходното ни битие. Вече не сме роби, затворници сме, които страхливо поглеждат през прозорците, за да видят заключеното зад облаците слънце. Нуждаем се от нещо, което да укрепи вярата ни в тези свети дни на страдание. Едно притаено очакване на ръба, което може би ще ни донесе нова стимулираща енергия, възможности за позитивна промяна. Но може и да ни донесе още по-голямо обезсърчение, безпаричие, нови болести, глад. Разочарованието е противоположност на упованието. До другата година, до следващото разпятие и нововъзкресение. Когато негативните събития в живота ни изригват като вулкан едно след друго много трудно можем да запазим самообладание и да останем психически и физически незасегнати от случващото . Понякога се налага да живеем с неосъществените си надежди. Всеки от нас се справя по различен начин. Един се залъгва с илюзии, за да не допуска до себе си събитията от реалността да му донесат отрицателни емоции. Друг успява да се пребори с негативната действителност, като се примирява временно, но е приел нагласа на твърдост да отстоява своите желания и да реализира мечтите си. Трети човек е решил, че всичко е въпрос на случайност, приемайки, че няма контрол над случващото се. Защото е много е трудно да стоим сковани сами в студа на собствения си страх и отчаяние и само да вярваме, че един ден и това ще отмине. Ще дойде едно безгрижно и топло лято и всичко ще бъде само лош спомен. Може би само мечтаем? Истината, е че е невъзможно да живеем, без да се надяваме на нещо по-добро. Дори и човекът, който е на смъртния си одър си мечтае за вечен живот. Знаем, че винаги има смисъл и надежда, че това да продължим да вървим по пътя си е основно предизвикателство за нас, хората. Точно тази надежда укрепва силите ни в трудни моменти, дава ни енергия, прави ни по-устойчиви. Тя проектира нашето бъдеще по-начин, по-който ние искаме да го изживеем някой ден. Когато се надяваме, ние правим равносметка на живота си и преосмисляме всичко онова, което не ни харесва. Положителната ни нагласа към мечтаното от нас в бъдеще ни кара да сме по-търпеливи и издръжливи в настоящия момент. Ражда се вярата. Тя е свързана с нашето въображение, което от своя страна ни приближава до решението на конкретния проблем. А понякога е хубаво и да можем по детски да си пофантазираме за онези неща, които искаме, но не сме успели да преживеем. Да помечтаем за едно свое възкресение, за възнесение над проблемите и победа над смъртта. Защото всичко в този живот е преходно и остава любовта, тази всевишната и необременената от грижите на света. А надеждата съвсем не умира последна. Тя всъщност е безсмъртна. Безсмъртна като онази част от нас самите, която ще надживее страховете и ограниченията ни, на това ни тяло и този ни живот.