Богатството да нямаш или цената на външния стандарт на благополучието

Катя ПЕНЕВА, психолог: Стойностните блага не се измерват количествено, те са състояние на духа

Откакто капитализмът се превърна в глобално явление, а конкуренцията стана главен мотивиращ фактор, не можем да си помислим да оставим живота си на случайността. В една икономика, в която само 1% от хората могат да си позволят невиждан лукс, а 20% едвам се справят с прехраната си, мнозинството се боричка, за да се изкатери нагоре, подобно на раци, врящи в казан. Все повече свързваме личностното си развитие с професионалните си успехи, с материалното си богатство и все по-малко с отношенията помежду си. Чувството на любов, грижата ни един за друг, взаимната ни нежност, думите, изречени в спонтанен емоционален разговор, са нещо, на което рядко отдаваме внимание. Нуждаем се от взаимна подкрепа, но само за да сме по-добре икономически. Не, по-скоро считаме, че това е добрият трамплин, който ни извежда в нови, по-успешни материални орбити. Бедността е лошо нещо, стремежът към богатство се е превърнал в едно от най-изконните човешки желания.
„Колкото повече имаш, толкова повече желаеш“ е принципът на незатихващото ни хедонистично желание и точно това не ни дава мир. Човешкото ни същество отделя огромен ресурс в това да притежава повече материални богатства, като ги превръща в основна мисия на човешкия си живот. Все по-малко се замисляме над това, което вече притежаваме и високата цена, с която плащаме, за да поддържаме външния стандарт на благополучието си.
Трудно в съзнанието си намираме пространство за онова нетленно богатство, което нито молец го яде, нито ръжда го хваща, защото с него не можем да нахраним децата си, още по-малко да платим сметките си. Колко от нас са склонни да си мислят, че най-голямото ни благосъстояние е в умението ни да даваме? Защо да пилееш ненужно човешкия си ресурс, когато можеш да го използваш, за да спечелиш нещо повече за себе си? Приемаме, че алтруизмът е за несметно богатите и калкулираме дните си с цифри. Далеч сме от идеята за богатството на духа ни и за измерението, в което намираме наслада от истинските таланти, които притежаваме. Нещо повече, склони сме да ги омаловажаваме, защото от тях не можем да се облагодетелстваме. А стойностните блага не се измерват количествено, те са състояние на духа, характеристика на личността. Допуснали сме да живеем в модела на „имам – нямам“ и с това да изчерпваме цялото си пространство. Малко от нас си мислят за онова истинско имане, което ни дава нови хоризонти и удоволствието да се наслаждаваме на тези свои способности, които са в услуга на хората около нас. За този личен потенциал, който ни освобождава, а не ни прави роби на преходните стойности на обществото. Умението и успехът в това да даваш и да споделяш, без да ставаш роб над придобитото.
Склонна съм да си мисля, че най-голямата ни ценност е в нямането. Когато само за един миг загубваш всичко онова, което си притежавал, започваш да цениш стойността на всяка минута, която отброяваш с пулса на сърцето си. Умението да се разделиш с всичко онова, което реално не е имало стойност за теб и да започнеш отначало. Не да трупаш, а да цениш всяка дума, всеки жест, присъствието на любимия да превръщаш в празник. Онази бедност, която придава стойност на споделеното с любов в живота. Сиромашията, в която се радваш на слънцето и се усмихваш с любов на студа. Точно тази нищета, която засилва желанието ти да сееш. Защото колкото повече даваш, толкова повече ще получиш и каквото сееш, това ще пожънеш. Ако искаш щастие, ще посееш щастие, ако искаш да имаш себе си, ще отдадеш себе си. Но ако искаш да имаш любов, ще трябва да дадеш много любов. Все неща, които нямат материален облик, а духовност, от която истински се нуждаем. И няма как да пожънем, ако не сме посели. Но само това, от което се нуждаем.