ИЗКУСТВОТО ДА ЖИВЕЕМ - беседи за любовта и другите неща от живота: Ревността – болест или страст?
- 13 Юни 2019
- kompasbg
Уважаеми читатели!
В рубриката „Изкуството да живеем“ ще можете да намерите отговори на вълнуващи ви въпроси за живота и отношенията в семейството и извън него, за точките и многоточията в тези отношения, за посоките и начините да намерим себе си. Във всеки брой на вестника психологът и любовен психотерапевт Катя Пенева ще публикува свои тематични статии и ще отговаря на ваши въпроси.
Ако даден материал ви хареса или ви е бил полезен, можете да го споделяте със своите приятели в социалните мрежи. Свои въпроси можете да задавате на Катя Пенева и на нейния имейл адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Най-интересните от тях ще бъдат публикувани на страниците на вестник „Компас“.
Въпросът днес: Ревността – болест или страст?
Катя ПЕНЕВА: Ревността е онзи прожектор, който осветява неизвестността и ни кара да се приближаваме към другия с повече внимание и грижа
Тя, ревността, боли. Като електричество е, което преминава през тялото ни и ни разтърсва. Обсебва мислите ни, вплита ни в нишките на метална проволока, покрита с ръжда. Постоянно тършуваме в спомените си, а настоящето напояваме със съмнения. Склонни сме да обвиняваме или да мълчим обидени. Другият постоянно е под наблюдение, желаем да го обсебим, да го затворим в черупката на собствения ни егоизъм, да го заключим в сърцето си и никога, никога да не го пуснем от там. Нервничим, заспиваме трудно, нямаме апетит.
Ревността винаги ни променя. Чувстваме се зависими от другия и го превръщаме в основен източник на нашето щастие. Несъзнателно или не, желаем някой друг вместо нас да поеме отговорност за живота ни. Някой, който да ни обгрижва емоционално и да е постоянно нащрек за сигналите, които му изпращаме: “Желая да ме обичаш! Обичай ме сега! Без теб ще умра! Без теб съм нищо!”. И така всичко красиво превръщаме във вопъл. Вместо да даряваме своите искрени чувства на любимия, ние просим безпомощни неговата любов. Той е задължен да ни я предостави тук и сега, веднага и на секундата, без значение дали нещо друго по-важно не занимава съзнанието му в настоящия момент. Чувството ни за базисно недоверие е обсебило ума ни.
Живеем в свят изпълнен с несигурност, често сме твърде мнителни и преживяваме страх. Страхуваме се да не загубим стойност в очите на другия и той да насочи вниманието си към някой, който ще има по-добри качества или просто няма да моли за насъщната си любов. Ще я получава в изобилие защото има всичко онова, което ние не притежаваме. И точно тогава за пореден път ще си докажем, че не ставаме за нищо. Крехката ни самооценка ще се срине и дълго време в огледалото срещу нас ще привиждаме вещица, призрак, който не дава спокойствие на съня ни.
Колкото повече даваме в отношенията си с другия, толкова повече ревнуваме и очакваме реципрочност. Дори не допускаме идеята, че в любовта и в емоционалната привързаност никога не може да съществува равнопоставеност. Много често нашата ревност е бутафорна. Тя не е свързана с реалното присъствие на трети човек в интимната двойка. По скоро тя е основана на базисен дефицит на внимание и недостатъчно споделено време. Време, в което да опитомим и да нахраним любовта си с нежна интимност.
Често зад този проблем стои нежеланието на партньорите да преподредят приоритетите си и да зададат по-високо качество на отношенията, в което да има достатъчно еротична близост и базисно доверие, основано на взаимно верифициране. Някои определят ревността като болест, но тя има и положителна конотация. Тя е онова прекрасно усещане, което те кара да се стремиш, да даваш най-доброто от себе си, за да се чувства другият значим.
Ревността е и желание, страст и копнеж да реализираш с любимия си всичко онова, което не си успял до този момент да преживееш с него. В ревността има страст. Другият е желан, той е твоят единствен и неповторим, който не би могъл да се замени с никого и нищо друго на света. Ревността не е само за слабите хора, тя е по-скоро това преживяване, което придава устойчивост и дълготрайност на чувството на любов. Дали ревнуваме, или не се чувстваме достатъчно обичани, или тъжим и копнеем за този, който е далеч от нас в този момент. Тя е онзи прожектор, който осветява неизвестността и ни кара да се приближаваме към другия с повече внимание и грижа, подарявайки му онази специална любов, която носим в душите си, но само и единствено на него.
Болест или страст, страдание, в което двама души се опитват да откраднат от загадъчната, несподелена любов. Всички ние се нуждаем да бъдем харесвани и желани. Но когато се поставяме в позиция да просим, рано или късно ще се обезсърчим и вниманието ни ще бъде привлечено от някого, който копнее точно за нашата всеотдайна, безусловна и неопитомена любов.
В рубриката „Изкуството да живеем“ ще можете да намерите отговори на вълнуващи ви въпроси за живота и отношенията в семейството и извън него, за точките и многоточията в тези отношения, за посоките и начините да намерим себе си. Във всеки брой на вестника психологът и любовен психотерапевт Катя Пенева ще публикува свои тематични статии и ще отговаря на ваши въпроси.
Ако даден материал ви хареса или ви е бил полезен, можете да го споделяте със своите приятели в социалните мрежи. Свои въпроси можете да задавате на Катя Пенева и на нейния имейл адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Най-интересните от тях ще бъдат публикувани на страниците на вестник „Компас“.
Въпросът днес: Ревността – болест или страст?
Катя ПЕНЕВА: Ревността е онзи прожектор, който осветява неизвестността и ни кара да се приближаваме към другия с повече внимание и грижа
Тя, ревността, боли. Като електричество е, което преминава през тялото ни и ни разтърсва. Обсебва мислите ни, вплита ни в нишките на метална проволока, покрита с ръжда. Постоянно тършуваме в спомените си, а настоящето напояваме със съмнения. Склонни сме да обвиняваме или да мълчим обидени. Другият постоянно е под наблюдение, желаем да го обсебим, да го затворим в черупката на собствения ни егоизъм, да го заключим в сърцето си и никога, никога да не го пуснем от там. Нервничим, заспиваме трудно, нямаме апетит.
Ревността винаги ни променя. Чувстваме се зависими от другия и го превръщаме в основен източник на нашето щастие. Несъзнателно или не, желаем някой друг вместо нас да поеме отговорност за живота ни. Някой, който да ни обгрижва емоционално и да е постоянно нащрек за сигналите, които му изпращаме: “Желая да ме обичаш! Обичай ме сега! Без теб ще умра! Без теб съм нищо!”. И така всичко красиво превръщаме във вопъл. Вместо да даряваме своите искрени чувства на любимия, ние просим безпомощни неговата любов. Той е задължен да ни я предостави тук и сега, веднага и на секундата, без значение дали нещо друго по-важно не занимава съзнанието му в настоящия момент. Чувството ни за базисно недоверие е обсебило ума ни.
Живеем в свят изпълнен с несигурност, често сме твърде мнителни и преживяваме страх. Страхуваме се да не загубим стойност в очите на другия и той да насочи вниманието си към някой, който ще има по-добри качества или просто няма да моли за насъщната си любов. Ще я получава в изобилие защото има всичко онова, което ние не притежаваме. И точно тогава за пореден път ще си докажем, че не ставаме за нищо. Крехката ни самооценка ще се срине и дълго време в огледалото срещу нас ще привиждаме вещица, призрак, който не дава спокойствие на съня ни.
Колкото повече даваме в отношенията си с другия, толкова повече ревнуваме и очакваме реципрочност. Дори не допускаме идеята, че в любовта и в емоционалната привързаност никога не може да съществува равнопоставеност. Много често нашата ревност е бутафорна. Тя не е свързана с реалното присъствие на трети човек в интимната двойка. По скоро тя е основана на базисен дефицит на внимание и недостатъчно споделено време. Време, в което да опитомим и да нахраним любовта си с нежна интимност.
Често зад този проблем стои нежеланието на партньорите да преподредят приоритетите си и да зададат по-високо качество на отношенията, в което да има достатъчно еротична близост и базисно доверие, основано на взаимно верифициране. Някои определят ревността като болест, но тя има и положителна конотация. Тя е онова прекрасно усещане, което те кара да се стремиш, да даваш най-доброто от себе си, за да се чувства другият значим.
Ревността е и желание, страст и копнеж да реализираш с любимия си всичко онова, което не си успял до този момент да преживееш с него. В ревността има страст. Другият е желан, той е твоят единствен и неповторим, който не би могъл да се замени с никого и нищо друго на света. Ревността не е само за слабите хора, тя е по-скоро това преживяване, което придава устойчивост и дълготрайност на чувството на любов. Дали ревнуваме, или не се чувстваме достатъчно обичани, или тъжим и копнеем за този, който е далеч от нас в този момент. Тя е онзи прожектор, който осветява неизвестността и ни кара да се приближаваме към другия с повече внимание и грижа, подарявайки му онази специална любов, която носим в душите си, но само и единствено на него.
Болест или страст, страдание, в което двама души се опитват да откраднат от загадъчната, несподелена любов. Всички ние се нуждаем да бъдем харесвани и желани. Но когато се поставяме в позиция да просим, рано или късно ще се обезсърчим и вниманието ни ще бъде привлечено от някого, който копнее точно за нашата всеотдайна, безусловна и неопитомена любов.
