ИЗКУСТВОТО ДА ЖИВЕЕМ - беседи с психотерапевта: Обичам я, но се страхувам да се отдам на любовта си. Как да се отпусна?
- 24 Май 2019
- kompasbg
Уважаеми читатели!
В рубриката „Изкуството да живеем“ ще можете да намерите отговори на вълнуващи ви въпроси за живота и отношенията в семейството и извън него, за точките и многоточията в тези отношения, за посоките и начините да намерим себе си.
Във всеки брой на вестника психологът и любовен психотерапевт Катя Пенева ще публикува свои тематични статии и ще отговаря на ваши въпроси. Ако даден материал ви хареса или ви е бил полезен, можете да го споделяте със своите приятели в социалните мрежи. Свои въпроси можете да задавате на Катя Пенева и на нейния имейл адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Най-интересните от тях ще бъдат публикувани на страниците на вестник „Компас“.
Въпросът днес: Обичам я, но се страхувам да се отдам на любовта си. Как да се отпусна?
Катя ПЕНЕВА: Трябва да подаряваме любовта си само на този, който има нужда от нея
Страхувам се да я обичам. В кабинета ми почти през сълзи, от душата на младия мъж срещу мен се търкулнаха болните думи. Случва се нерядко след всяка неуспешна връзка да си казваме, че това е краят, че повече нямаме сили, че никога няма да получим чувствата, от които най-много се нуждаем. Истинската любов е мит, а и не разполагаме с достатъчно свободно време за да се посветим на една пълноценна връзка. Сякаш в любовта намираме повече страдание, отколкото онова истинско топлещо студените дни щастие.
В един свят, изпълнен със заплахи и несигурност, свят на икономическа независимост и култ към самодостатъчността все повече се дистанцираме и обвиваме в дълбок пашкул най-красивите си емоции. Отдалечаваме се от хората, самовглъбяваме се и ставаме слепи за чувствата на другите към нас. Отказваме се да дадем воля на потребността си от любов. Съзнателно ограничаваме живота си като отказваме да се свързваме с другите, а едновременно с това и да израстваме посредством чувствата си към тях. Любовта превръщаме в заплаха, бедствие, от което се боим. Дори и с най-добри намерения, другият за нас е драма вместо оазис, в който можем да напоим изсъхналите си души.
В основата на всеки страх стои тревогата, че няма да можем да се справим с предизвикателствата на онова, което животът може да ни поднесе. Притесняваме се, че вместо топлина ще получим ледена стена от безразличие, която трудно ще можем да разтопим. Копнежа си по другия превръщаме в оръжие за самоунищожение. Представяме си любовта като ограничение, като вечни окови, които ни задушават в непосилната отдаденост към любимия партньор. Постоянна грижа, моногамност до края на дните ни. Усещаме я като непреодолима сила, като ураган, който не можем да контролираме. Бедствие, което ни изпраща в непознати посоки. За много от нас любовта е категория от взаимоотношения, тя е рамка, в която се простираме според собствените си ограничения. Приемаме я като продукт, чието качество зависи от производителя, а удовлетвореността - от консуматора. Ограничавайки любовта си единствено до отдаденост и задължения, ние я превръщаме в заплаха, в бедствие, което ще опустоши живота ни.
Споделената любов не е ограничение, тя е микромомент на топлина и на споделяне на радост с друго човешко същество. Колко е красиво, когато оставим тази енергия да извира от нас, без да се опитваме да й налагаме ограничения. Трогателно е да приемем любовта на другия в обятията си и да я споделим. Да усетим онова чувство на полет, без да се ограничаваме със скрупули. И ако любовта ни ни дава сила и енергия, то едва ли ще има препятствие, с което не ще можем да се справим. И тогава от какво всъщност се страхуваме?
Да, реално не можем да накараме някого да ни обича. Можем само да я подарим на този, който се нуждае от нашата любов. Това е пряко свързано с желанието ни, с потребността ни да дадем нещо лично и скъпоценно на любимия човек, без това да е свързано с ограничения или заплахи за взаимността ни. Ако си дадем сметка, че ресурсът на любовта ни е неограничен и той не зависи от одобрението или от неглижирането на конкретен човек, то със сигурност ще има хора, които ще са готови да споделят и да насърчат смелостта ни, да отвърнат на потребността ни да бъдем обичани и да се свързваме с чувство на любов. Да трептим един за друг.
Да, често в любовта си сами слагаме препинателните знаци на ненужни страхове и съмнения. Ограничаваме потребността си в недоизказани изречения. Защото с нейното „Обичам те“ не се изчерпва любовта. Тя започва с трепета, с мълчанието, с въздишката и с уханието на студената пролет. А страховете ни се стапят в студените капки дъжд, които напояват душите ни със страст и очакване на едно горещо лято.
В рубриката „Изкуството да живеем“ ще можете да намерите отговори на вълнуващи ви въпроси за живота и отношенията в семейството и извън него, за точките и многоточията в тези отношения, за посоките и начините да намерим себе си.
Във всеки брой на вестника психологът и любовен психотерапевт Катя Пенева ще публикува свои тематични статии и ще отговаря на ваши въпроси. Ако даден материал ви хареса или ви е бил полезен, можете да го споделяте със своите приятели в социалните мрежи. Свои въпроси можете да задавате на Катя Пенева и на нейния имейл адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Най-интересните от тях ще бъдат публикувани на страниците на вестник „Компас“.
Въпросът днес: Обичам я, но се страхувам да се отдам на любовта си. Как да се отпусна?
Катя ПЕНЕВА: Трябва да подаряваме любовта си само на този, който има нужда от нея
Страхувам се да я обичам. В кабинета ми почти през сълзи, от душата на младия мъж срещу мен се търкулнаха болните думи. Случва се нерядко след всяка неуспешна връзка да си казваме, че това е краят, че повече нямаме сили, че никога няма да получим чувствата, от които най-много се нуждаем. Истинската любов е мит, а и не разполагаме с достатъчно свободно време за да се посветим на една пълноценна връзка. Сякаш в любовта намираме повече страдание, отколкото онова истинско топлещо студените дни щастие.
В един свят, изпълнен със заплахи и несигурност, свят на икономическа независимост и култ към самодостатъчността все повече се дистанцираме и обвиваме в дълбок пашкул най-красивите си емоции. Отдалечаваме се от хората, самовглъбяваме се и ставаме слепи за чувствата на другите към нас. Отказваме се да дадем воля на потребността си от любов. Съзнателно ограничаваме живота си като отказваме да се свързваме с другите, а едновременно с това и да израстваме посредством чувствата си към тях. Любовта превръщаме в заплаха, бедствие, от което се боим. Дори и с най-добри намерения, другият за нас е драма вместо оазис, в който можем да напоим изсъхналите си души.
В основата на всеки страх стои тревогата, че няма да можем да се справим с предизвикателствата на онова, което животът може да ни поднесе. Притесняваме се, че вместо топлина ще получим ледена стена от безразличие, която трудно ще можем да разтопим. Копнежа си по другия превръщаме в оръжие за самоунищожение. Представяме си любовта като ограничение, като вечни окови, които ни задушават в непосилната отдаденост към любимия партньор. Постоянна грижа, моногамност до края на дните ни. Усещаме я като непреодолима сила, като ураган, който не можем да контролираме. Бедствие, което ни изпраща в непознати посоки. За много от нас любовта е категория от взаимоотношения, тя е рамка, в която се простираме според собствените си ограничения. Приемаме я като продукт, чието качество зависи от производителя, а удовлетвореността - от консуматора. Ограничавайки любовта си единствено до отдаденост и задължения, ние я превръщаме в заплаха, в бедствие, което ще опустоши живота ни.
Споделената любов не е ограничение, тя е микромомент на топлина и на споделяне на радост с друго човешко същество. Колко е красиво, когато оставим тази енергия да извира от нас, без да се опитваме да й налагаме ограничения. Трогателно е да приемем любовта на другия в обятията си и да я споделим. Да усетим онова чувство на полет, без да се ограничаваме със скрупули. И ако любовта ни ни дава сила и енергия, то едва ли ще има препятствие, с което не ще можем да се справим. И тогава от какво всъщност се страхуваме?
Да, реално не можем да накараме някого да ни обича. Можем само да я подарим на този, който се нуждае от нашата любов. Това е пряко свързано с желанието ни, с потребността ни да дадем нещо лично и скъпоценно на любимия човек, без това да е свързано с ограничения или заплахи за взаимността ни. Ако си дадем сметка, че ресурсът на любовта ни е неограничен и той не зависи от одобрението или от неглижирането на конкретен човек, то със сигурност ще има хора, които ще са готови да споделят и да насърчат смелостта ни, да отвърнат на потребността ни да бъдем обичани и да се свързваме с чувство на любов. Да трептим един за друг.
Да, често в любовта си сами слагаме препинателните знаци на ненужни страхове и съмнения. Ограничаваме потребността си в недоизказани изречения. Защото с нейното „Обичам те“ не се изчерпва любовта. Тя започва с трепета, с мълчанието, с въздишката и с уханието на студената пролет. А страховете ни се стапят в студените капки дъжд, които напояват душите ни със страст и очакване на едно горещо лято.
