Уважаеми читатели!
В рубриката „Изкуството да живеем“ ще можете да намерите отговори на вълнуващи ви въпроси за живота и отношенията в семейството и извън него, за точките и многоточията в тези отношения, за посоките и начините да намерим себе си.
Във всеки брой на вестника психологът и психотерапевт Катя Пенева ще публикува свои тематични статии и ще отговаря на ваши въпроси. Ако даден материал ви хареса или ви е бил полезен, можете да го споделяте със своите приятели в социалните мрежи. Свои въпроси можете да задавате на Катя Пенева и на нейния имейл адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Най-интересните от тях ще бъдат публикувани на страниците на вестник „Компас“.

Въпросът днес: Безответната любов - как да преживеем и как да продължим нататък?

Катя ПЕНЕВА: Любовта винаги носи любов, наред със страданието ни, което ни кара да растем

„Мъжете са по консервативни, но преживяват раздялата по-лесно“, „Статистиката сочи, че жените са тези, които слагат край на връзката първи“, „Процентът на самотните хора нараства“. Наслушала съм се и съм се начела на статистики, обикновено чуждестранни. Свикнали сме да мерим всичко, само копнежа по любимия човек не можем да изчислим и болката си след раздялата да излекуваме. Тук знаеш, че количеството няма значение защото душевното страдание е неизмеримо. Потопени веднъж в него, то ни дърпа стремглаво към дълбините на скръбта и разочарованието. „Няма вече свестни жени, къде да ги намериш, то те и нормални мъже не останаха“ - споделят ми разочаровани приятели. И така ден след ден отмятаме с безразличие профилите на кандидат-ухажорите си в социалните мрежи за запознанства или отминаваме с презрение всеки осмелил се да ни заговори. Все ни е тая дали някой ще ни хареса. Ние сме толкова травмирани от отминалите раздели с любими хора в живота си, че просто сме се наситили на горчивия коктейл, който с неохота наричаме „любов“. Премазваме собствените си чувствата си след всеки пореден неуспех и малко по малко гасим от пламъка на огъня, който ни изгаря отвътре. Най-красивото преживяване превръщаме в пепел, с която посипваме спомена, за онази красивата, ненаситната, парещата страст и сякаш душите си превръщаме в неплодородна пръст, в която няма какво да поникне. Пусто е.
И някак празно, тъпо. А за да изглежда наукоправдоподобно, и да ни става по-леко, поставихме на любовта диагноза, сравнихме я с болест. Разстройство на навиците с неуточнено влечение. Но защо ли все още няма лекарство, а чаят от мента и глог само усилва самосъжалението ни, понижава настроението ни, а нощите са безсънни? Разбитото ни сърце бие по-бавно, сякаш иска да спре. Познавам много мои клиенти, уверени, с добро образование и висока самоооценка, които след поредна драматична раздяла се превръщат в развалини, в личности, които нямат самочувствие, хора, изгубили доверие за дълги периоди от време. Проблемът в разочарованието им за съжаление се крие в началното „погрешно“ очарование. Винаги в края на всяка връзка стигаме до извода, че сме се заблудили, че сме сгрешили и това пряко поставя под съмнение в собствената ни преценка. Ти си този, който е виновен, не е успял, и разбира се, вследствие на това си самотен. Поредната грешка в любовта оставя отпечатък, тя е петно, за което няма препарат срещу избелване на спомените ни, от това, че не ни бива, че не сме достойни за любов.
Както за всички проблеми, така и за страха от обвързване важи правилото, че той първо трябва да се разпознае и да бъде признат като проблем, за да може лостът на решението да бъде поставен на правилното място. Разводите отдавна са ежедневие, изневерите между партньорите не поставят под въпрос съществуването на дългосрочните връзки. Чувстваме се свободни да изберем с кого да се свържем или изобщо да не го правим. Страхуваме се по-скоро от зависимост от ситуация, в която отново ще се окажем в подчинени и свръхангажиращи отношения, които ще отнемат кислорода в живота ни. Страхуваме се от отхвърляне или от това отново да не станем жертва на хора с по-авторитарни възгледи. Но в страха няма решение. Изборът ни да бъдем вечно самотните яздещи в мрака хора не е за любителите на комфорта.
Истината е, че фобията от изоставяне още не е изследвана добре. Но каквото и да изберем за себе си, любовта е тази, която носим постоянно в душите си. Тя не може да бъде ежедневно потъпквана и обезличавана. Макар и с белезите на незарасналите рани на отминалото време, тя ще бъде тази, която ще дарява щастие на тези, които ще се нуждаят от нея. Любовта винаги носи любов, наред със страданието ни, което ни кара да растем, за да сме по-близко до топлината на слънцето.