ИЗКУСТВОТО ДА ЖИВЕЕМ – беседи с психолога

Уважаеми читатели!
В новата ни рубрика „Изкуството да живеем“ ще можете да намерите отговори на вълнуващи ви въпроси за живота и отношенията в семейството и извън него, за точките и многоточията в тези отношения, за посоките и начините да намерим себе си. Във всеки брой на вестника психологът и психотерапевт Катя Пенева ще публикува свои тематични статии и ще отговаря на ваши въпроси. Ако даден материал ви хареса или ви е бил полезен, можете да го споделяте със своите приятели в социалните мрежи.
Свои въпроси можете да задавате на Катя Пенева и на нейния имейл адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Най-интересните от тях ще бъдат публикувани на страниците на вестник „Компас“.

Катя ПЕНЕВА: ДА ПРЕЖИВЕЕШ МЪЛЧАНИЕ

В заведението беше шумно .Те двамата стояха един срещу друг на маса до мен. Пиеха вино и не разговаряха. Телата им бяха спокойни, стройни и красиви. По лицата им нямаше напрежение, но очите им бяха като рентгени, регистрираха всяка една вибрация, изпратена от емоциите им, за да я превърнат в значение. Речта е измислена, за да прикрива чувствата, но те сякаш успяваха да разчетат мълчанието си. Думите и на двамата бяха потънали на дъното на потните чаши, а чувствата им се опитваха да намерят път в трудния разговор на несловесната им комуникация. В духовната си тишина те преживяваха вероятно своята първа среща.
Никой не може да измери значението на безсловесността, нито да определи стойността му. Често го използваме, за да се потопим в личното си спокойствие и да преживеем онези чувства, от които сякаш най-много се страхуваме. Мълчанието е една по-висша степен на общуване в която излизаш от шума на личните си тревоги и оставяш проблемите си в графика за деня. Мълчанието ни не винаги означава самота, то е начин да филтрираш мислите си през сетивата на преживяванията си. Да достигнеш до душата на някого, който е издигнал бетонна стена и се страхува от близостта. В този нетрадиционен разговор те не събличаха дрехите си и не се опитваха да облекат присъствието си с лицемерие, с интонация, която да ги накара да словоблудстват в заучени неискрени фрази, издаващи колебливата им интелигентност. Беше повече от очевидно, че не желаят да се разочароват взаимно, точно в тази първа среща.
Словата им нямаше да бъдат достатъчни, за да се разкажат един на друг. Предпочитаха да останат безмълвни и мистични, желаеха да преживеят своята омая на любов в един вълшебен миг на тишина. И сякаш нямаше нищо по-красиво от това да си спестят излишните разочарования в живота. Умението им да се чуват в този миг идваше от реалната им оценка един за друг. И двамата ми изглеждаха уверени и сигурни, успели в живота си хора в зряла възраст, които избягват да слагат етикети без да са прочели съдържанието на духовността си. Наблюдаваха се и се усмихваха. Наслаждаваха се на взаимното си присъствие и нямаха нереалистични очаквания. Оставяха се да бъдат водени от мислите си един към друг. Сякаш се бяха потопили в друга реалност, в един друг свят на съвършенство, в което настоящият миг имаше повече стойност от всичко онова, което ангажираше вниманието в живота им. Бяха сами в препълнения ресторант. Вглъбени в душите си, те се опитваха деликатно да се изучават, оставаха в личната си тишина и й се доверяваха тя да ги води. Като че ли думите за тях не бяха добро изказно средство, по-скоро ги чувстваха като остър меч, от който се страхуваха да не се наранят взаимно. Словата са за онези, които нямат какво да си кажат или им е трудно да говорят по друг начин, но моите взаимоотдадени събеседници сякаш не бяха от тях. Те таяха твърде много лична история и не знаеха дали тя би означавала нещо за другия, или само би го обременила. Думите, които използваме, за да разкажем преживяванията си, могат да предизвикат противоречиви чувства или недоверие. Затова едно мълчаливо присъствие, в което човек затаява страстта си, е много по-красноречиво, отколкото неискреното отношение. Зная, че тази среща между двамата не беше любов, беше мълчание. Отдалечаваха се в тишината, за да се намерят отново в мислите си. В мълчанието си се преживяваха. Те бяха уверени, бяха сигурни в себе си и не натрапваха различно си мнение, не търсеха сходства и общи предпочитания. Понякога тези срещи изглеждат странни отстрани. Събеседниците нямат нужда от въпроси, защото макар и да не се познават, знаят отговорите на незададените си въпроси. Да, те идват сами в душата. Оставяш се да те водят в недовършените изречения и си даваш сметка, че може би в тази среща човек няма време. Няма време да се наслади на другия, защото често първата среща е и последна, а думите са най-големия крадец на време, на чувства, които в настоящето ще оглушеят.