Катя ПЕНЕВА, психотерапевт: Всяка рана, която носим, е болка и може да бъде излекувана единствено и само с любов


Една любов, с която трудно се разделих. Преди дни отново го видях на улицата, но вместо огнени чувства, опустели спомени изплуваха в съзнанието ми. Поредната история на жената, която стоеше в кабинета ми на дивана срещу мен и очакваше да превърна болката ѝ в перла.
Беше късен след обед, вечер на залез слънце, срещу нея вървеше непознат, но в душата ѝ трепна позната емоция. В безформеното тяло тя позна своята остаряла любов. Изкушение с несвършващ край, чувства, които винаги ще пораждат мисли, дори и в смъртта ѝ не ще ѝ дават покой. Той е твърде уморен, побелял… И като сянка от миналото се занизаха спомените ѝ с него. За миг тя поспря, усмихна се сякаш на себе си. Искаше да го поздрави, толкова близък и тъй далечен – като пожълтяла снимка от остарял албум. В душата ѝ бликна порой, а в погледа му, уж усмихнат, долови тъга, омраза, ненавист, неизречени мисли. Изплува спомен за любов.
Тя се смути, опита се да открие плевел, троскот с отрова, ненавист, повод, причината поради която преди години тя сложи край на една толкова вълнуваща, напоена с чувства връзка, в която не намери бъдещ живот. Метаморфозите на любовта понякога са неузнаваеми от силна омраза към другия до ненавист, замръкнала в безразличие. Но дори и след раздялата болката, която продължава да кънти в телата ни идва, за да ни напомни, че още сме живи, че ни има, че горим и сме готови да запалим за нов живот всичко, което е прегоряло в очакване на зима. Болезнена рана оставя всяка песъчинка, попаднала във вътрешността на мидата в подземния свят на морето. Страдание, което предизвиква огорчение, обиди, обвинения, презрение, несбъднати желания, разочарования, които уж случайно попадат в крехката тъкан на нетъканото ни тяло. Неизличими грапавини в живота ни, за които се опитваме да не мислим и да забравим раненото си минало, за да не отравя излишно дните ни. Хора сме, не миди. В безводния си свят не можем да намерим онази хармония, не успяваме да произведем бисери и така оставяме раните си отворени и кървящи. Липсва ни седефената любов, която като кристал да обгръща с пластове от нежност страданието ни и да превръща всяка болка в сияеща перла. Вместо с мъдрост, обвиваме с огорчение и с омраза нестихващо страдание по изгубеното в миналото. И не преставаме да се терзаем за това, което не можем да върнем отново.
Силният вятър, бурята, горещото слънце – другият е виновен за всичко. Ставаме сякаш все по-жестоки и гневни, но и по-неутешими. Любовта ни, дори да желаем да я изгоним, никога няма да си тръгне от нас. Тя винаги ще търси море, океан от чувства, в който отново да се влее. Опитваме се да се разбием в скалата от страдание, за да я превърнем в пустиня. Но всяка една песъчинка ще мечтае за морски вятър, за нова буря и за мида, която да подслони несподелените ѝ чувства. И ще копнее да се превърне в скъпоценност. Прах, драскотини, незараснали рани. Вместо с фосфоресциращ кристал, с камъни затрупахме душите си. оцветихме живота си в студено синьо, за да кристализираме под студените вълни на собствената си безпомощност и в очакване на някого, който да стопли душите ни със седефената си любов.
Всяка рана, която носим, е болка и може да бъде излекувана единствено и само с любов. Необходимо е да се научим да преобразуваме раните си в бисери, с които да украсяваме огрубелия си живот. А за страданието и възкресението нека да сложим по още една перла в тежката огърлица на раменете си. И тя ще заблести с онази сила, която ще осветява живота ни в мрачните дни напред и ще придава блясък в топлината на всяка нова среща, която предстои.