IX век заема изключително важно място в историческата съдба на българския народ. От една страна той е белязан от значителното укрепване на властта, а от друга – от мащабни външнополитически завоевания. Всичко това дава необходимите предпоставки за достигането на непознат до този момент културен, духовен и държавен разцвет по време на управлението на цар Симеон I ( 893 -927) . България на три морета - този израз става факт при управлението на цар Симеон и най-вече след битката при река Ахелой. Последиците от нея са териториалното развитие на страната ни и достигането й до три морета- Адриетическо, Бяло и Черно. Освен мащаба на битката прави впечатление, че през всичките Българо-византийски отношения през годините, империята за пръв път включва и своите източни армии. След извоюваната победа над ромеите, Симеон нарича себе си „Цар на българи и ромеи “. Личността на Симеон I е повече от интересна. Той е третият син на княз Борис I (852-889). Предполага се, че около 877 година е изпратен на обучение в прочутата за времето си Магнаурска школа в Константинопол. Там научава отлично гръцки език и придобива солидни знания във всички области на тогавашното образование – богословие, светски науки, философия. Заради своята начетеност той е наречен от византийските автори „полугрък“ – едно изключително признание за способностите му. След престоя си в Магнаурската школа той става ученик на монаха Арсений, прочут със своя аскетизъм и благочестие. Това подсказва, че Симеон първоначално е готвен за глава на новосъздадената Българска църква. Политическите събития в България обаче налагат промяна в предвидените планове и с оглед на решенията на Преславския събор от 893 година той застава начело на българската държава. Въпреки че е „византийски възпитаник“ това не пречи на Симеон да води често военни действия с Византия. В резултат на тях империята е принудена да се раздели с голяма част от земите си на Балканския полуостров и да плаща ежегодни данъци на България. Мирът между двете държави обаче е нарушен през 913 година с идването на власт на императрица Зоя. Войната се възобновява и българските войски нахлуват отново във византийските територии. Опустошителните им действия обхващат не само земите в Тракия и Македония, намиращи се в непосредствена близост до Константинопол, но и отдалечените на запад територии около Драч и Солун. Въпреки успехите на българската армия и двете страни са наясно, че решителното сражение тепърва предстои. То настъпва при река Ахелой на 20 август 917 година. Битката е предшествана от усилена дипломатическа подготовка за привличане на съюзници, завършила с успех за българския владетел, който си осигурява подкрепата на маджарски и печенежки войски. Византия не успява да подбуди съседните народи към враждебни действия в тила на българите. Империята събира всички военни части, с които разполага. Според някои източници в Тракия се съсредоточават 50 000 пехотинци и 12 000 конници. Начело на тази огромна за времето си войска застават опитните византийски пълководци – главнокомандващият Лъв Фока, Йоан Грапсон, Оливиан Марул и Милас. Военният флот под командването на адмирал Роман Лакапин потегля към устието на река Дунав, за да се опита да привлече печенежки съюзници. Тази маневра в тила на българите обаче не успява. Българският владетел също събира около 60 000 войска, в която участват съюзнически отряди от маджари и печенеги. Двете войски се съсредоточават в района на Анхиало ( днешно Поморие ) – византийците в укрепен лагер в равнината, а българите по близките височини северозападно от града. На 20 август 917 година византийските войски са построени в боен ред и атакуват предните линии на българите. От разказа на византийските хронисти може да се предположи, че е приложена една от най- често използваните военни хитрости – българите преминават във фиктивно отстъпление. По даден от царя знак, който наблюдавал битката от намиращото се наблизко възвишение, отстъпващите войски внезапно се обръщат срещу своите преследвачи и подкрепени от основните сили на българската войска отблъсват византийците. Пред безредно отстъпващите към Месемврия византийски войници се явява една трудно преодолима преграда – тинестата река Ахелой. Мнозина загиват от оръжието на преследващите ги българи или се удавят, а други се изпотъпкват взаимно при бреговете на реката. Унищожена е почти цялата византийска войска, както и повечето от военачалнците. Според един арабски източник успяват да се спасят едва 2000 души. Главнокомандващият Лъв Фока се добира до Месемврия, но и оттам трябва да бяга на кораб, тъй като българите превземат тази крепост. Византийският хронист Лъв Дякон, който посещава полесражението цели петдесет години по-късно, свидетелства, че там още се белеят непогребани костите на избитите византийски войници. За да оправдаят някак си поражението, византийските хронисти създават две легенди. Според едната уж по недоразумение византийските войници помислили своя главнокомандващ за убит и отстъпили. Другата разказва, че Лъв Фока дочул слух за отстъпването на адмирал Роман Лакапин обратно за столицата с цел да узурпира властта. Това уж накарало главнокомандващият Лъв Фика бързо да се отправи към Месемврия, с цел да отплава оттам, а войниците му го последвали, защото сметнали, че той бяга. Всички хронисти обаче са съгласни с равносметката от това паметно сражение: византийската войска е на практика напълно унищожена и българският цар става пълновластен господар на голяма част от европейските владения на империята. Скоро неговите войски се появяват пред стените на Цариград, а Византия трябва да се надява единствено на здравите си стени и защитеното от природата местоположение на своята столица. Днес честваме 1100 години от великата битка при Ахелой. От „Българска история”